Гений, измама или пазарна манипулация?
В последните десетилетия модерното изкуство все по-често предизвиква недоумение, възмущение — а понякога и открито съмнение: дали това не е просто добре организирана културна измама? Могат ли кутии с екскременти, боядисано огледало или легло с менструална кръв да се нарекат „творби на гения“ — или просто наблюдаваме най-изтънчената форма на пазарна манипулация в съвременната история на изкуството?
Някога изкуството е било израз на дълбока вътрешна необходимост — нужда от общуване чрез форма, цвят, жест, композиция. То е имало връзка с живота, с тялото, с душата. Днес, обаче, често изглежда като умишлена симулация на значимост — празна форма, обвита в елитарен език, напомнящ мъглява философия. Ако не разбираш творбата, значи си недостатъчно просветен. Ако я намираш за грозна, неинтелигентна или банална — вината е твоя.
Съдържание
- Примери за „Модерно изкуство“
- Парите зад Изкуството
- Парадоксът?
- Пране на пари чрез изкуство
- Кой решава кое е ценно?
- Изкуство или илюзия?
- Конспирация ли е модерното изкуство?
Парадоксът е очевиден: колкото по-безсмислено и лишено от техника е едно произведение, толкова по-смело се обявява за „революционно“. И често то получава сцена, медийно внимание, изложбени пространства и милиони. Всичко това в свят, в който хиляди талантливи художници, работещи в тишина и с ръце, остават невидими. И не защото им липсва дълбочина, а защото отказват да участват в спектакъла на снобизма.
Разбира се, не всяка творба трябва да бъде красива. Изкуството има право да бъде мрачно, болезнено, объркващо. Но когато цялата му стойност се гради единствено върху способността да създаде скандал, то вече не е отражение на човешката душа — а просто ход в стратегията на културен маркетинг.
Примери за „Модерно изкуство“
Съвременното изкуство често преминава граници – не само на формата, но и на здравия разум. Следващите примери са напълно реални, документирани и продадени за значителни суми. Те илюстрират до каква степен идеята може да замести техниката, а шокът — съдържанието.
- Картина на Барнет Нюман, състояща се от почти едноцветна повърхност — продадена за 43,8 милиона долара.
- Италиански художник консервира собствените си изпражнения и продава кутийка от 30 грама за 124 000 евро.
- „Моето легло“ на Трейси Емин — с разхвърляни чаршафи и бельо, покрито с менструална кръв — продадено за 150 000 долара.
- Китайският скулптор Зу Ченг създава Венера Милоска от екскременти и я продава за 45 000 долара.
- Невидима картина на стойност 10 000 долара — озаглавена „Чист въздух“, която не съществува физически.
- „Comedian“ на Маурицио Кателан — банан, залепен с тиксо на бяла стена, продаден за 120 000 долара.
- „Fountain“ на Марсел Дюшан — обикновен писоар, изложен като скулптура през 1917 година.
„Fountain“ на Марсел Дюшан
- „Дъхът на артиста“ на Йоко Оно — стъклена ампула, съдържаща издишването ѝ, изложена в музей.
- „Един и три стола“ на Джоузеф Косут — обикновен стол, негова снимка и речникова дефиниция, представени като инсталация.
- „Без заглавие (Съвършени влюбени)“ на Феликс Гонсалес-Торес — два еднакви стенни часовника, настроени да тиктакат в синхрон.
- „За любовта към Бога“ на Деймиън Хърст — човешки череп, инкрустиран с 8601 диаманта, оценен на 100 милиона долара.
- „Харесвам Америка и Америка харесва мен“ на Джоузеф Бойс — артистът живее три дни в галерия с див койот.
- „Празно платно“ — напълно бяло платно, продадено за 15 милиона долара.
- „Физическата невъзможност на смъртта в ума на жив човек“ на Деймиън Хърст — 4-метрова акула, консервирана във формалдехид.
- „Вземи парите и бягай“ на Йенс Хаанинг — художникът получава 84 000 долара за проект и изпраща празна рамка със заглавие: „Вземи парите и бягай“.
Тези примери не са шега. Те са част от реалния арт-пазар и често достигат до галерии, музеи и колекции за милиони. За едни това е иронична критика към системата, за други – символ на нейния пълен упадък. Гледай Видеото:
Парите зад Модерното Изкуство
Модерното изкуство често служи не толкова за естетическо преживяване, колкото за инвестиционен инструмент. Цените се надуват изкуствено чрез аукциони, галерии и фондове. Възможността за пране на пари чрез надценени произведения не е тайна — картината може да няма стойност за публиката, но има фиктивна стойност на пазара.
Арт-светът понякога функционира като затворен клуб, в който малък кръг от „експерти“ определят какво има стойност. Ако те кажат, че едно легло или банан с тиксо е шедьовър, останалите трябва да се съгласят — или рискуват да бъдат изключени от „играта“.
В основата на съвременното арт-пазарно чудо стои не толкова самото изкуство, колкото способността то да бъде монетизирано, спекулирано и легитимирано от правилните хора. Все по-често произведения се създават не заради художествена необходимост, а защото имат потенциал да „вдигнат цена“. Това важи най-вече ако зад тях стои галерия, критик, фонд или влиятелен колекционер.
Някои произведения се изкупуват от свързани лица – фондации, които притежават дялове в галерии или самите автори чрез подставени лица. После същите творби се препродават за по-висока сума, и така започва изграждането на фиктивна стойност. В този процес стойността вече не е резултат от обществено признание или артистичен пробив, а от пазарна манипулация.
Парадоксът?
Платно с няколко петна може да струва повече от майсторски изпълнен пейзаж, рисуван с месеци – просто защото първото е било „благословено“ от правилните хора.
Именно тук се проявява „затворената“ природа на арт-света. Малка група „вътрешни“ експерти определя какво се счита за ценно, какво е „визионерско“, какво е „новаторско“. Всеки, който поставя под въпрос тези определения, рискува да бъде обявен за невеж, консервативен или дори агресивно анти-културен.
Ако един инвеститор, например, похарчи 2 милиона за обикновена инсталация, той няма интерес някой да поставя под съмнение нейната стойност. Затова около нея се създава цяла система от PR, критически текстове, участия в биеналета и музеи, които затвърждават „легендата“ около творбата. Така тя придобива стойност не чрез себе си, а чрез маркетинга, изграден около нея.
Понякога се използва дори терминът “арт-финансова индустрия”, за да се опише това явление – където картините са не толкова произведения на изкуството, колкото активи, сравними с акции, недвижими имоти или криптовалута. И тук възниква възможността за пране на пари – една от най-слабо регулираните и трудно проследими области в световния пазар.
И докато за обикновения зрител тези процеси остават невидими, зад кулисите се разиграва един от най-фините спектакли на културен капитализъм.
Пране на пари чрез изкуство
Последните години дори правителствата започнаха да обръщат внимание на възможността за пране на пари чрез изкуство. През 2021 г. в САЩ бе предложен законопроект, който да задължи аукционните къщи и арт-дилърите да докладват транзакции над 100 000 долара, след като бе установено, че липсата на регулация прави този сектор изключително уязвим за финансови злоупотреби. В доклад на Постоянния сенатски подкомитет за разследвания се посочва, че руски олигарси са използвали изкуство за прехвърляне на средства извън обсега на санкции, чрез офшорни фирми и посредници.
Този случай не е изолиран. Международни агенции за борба с прането на пари, като FATF (Financial Action Task Force), също публикуваха доклади, в които подчертават, че арт пазарът е „особено рисков поради липса на прозрачност, субективно ценообразуване и ползване на трети лица“.
Всичко това подсилва усещането, че зад блясъка на съвременното изкуство често се крият не само концептуални идеи, но и финансови схеми, недостъпни за обикновения зрител. В свят, където една рисунка може да се окаже прикритие за трансфер на капитали, въпросът „изкуство ли е това?“ получава съвсем ново измерение.
Кой решава кое е ценно?
Вече не е достатъчно нещо да бъде красиво, дълбоко или изящно, за да бъде признато за изкуство. Нужно е то да бъде посочено като такова от онези, които притежават символичната власт да определят културната реалност — куратори, галеристи, арт-критици и влиятелни колекционери. В техните ръце се крие правото да „кръщават“ едно произведение като значимо, революционно или концептуално — дори когато то представлява просто купчина камъни или разпъната опаковка.
Въпросът „Това изкуство ли е?“ постепенно се измества от терена на естетическото към терена на властта: кой има правото да го нарече изкуство? В тази нова йерархия публиката е не само пасивен наблюдател — тя е напълно изключена от процеса на валидиране. А когато човек се чувства изключен, подценен или дори иронично провокиран от едно „произведение“, което му изглежда напълно лишено от смисъл, логично възниква съмнение, че всичко това е някаква форма на културна измама.
Най-болезненият парадокс е, че в сянката на този шумен и добре субсидиран спектакъл често остават истински талантливи съвременни творци — хора с идеи, с майсторство, с посвещение. Те не попадат в медийния обектив, защото не шокират, не скандализират и не са част от елитарния кръг. Затова и изкуството, което би могло да вдъхнови и докосне публиката остава скрито — докато в заглавията на вестниците се въртят писоари, банани и разпилени чаршафи.
Така се създава двойна културна реалност: от една страна — претенция без съдържание, а от друга — съдържание без глас.
Изкуство или илюзия?
В центъра на цялата тази картина стои една фигура, която често остава пренебрегната — зрителят. Този, който влиза в галерия или музей с желание да изпита нещо човешко, емоционално, вдъхновяващо… и излиза с недоумение, разочарование или дори гняв. Защото вместо красота или послание, често го посрещат обекти, които изглеждат произволни, празни, или просто провокационни без основание.
Не е чудно, че именно този зрител започва да се пита дали не е станал жертва на шега. Или по-лошо — на културна манипулация. Когато не разбираш посланието, когато не откриваш връзка между творбата и преживяването си, когато усещаш, че някой те гледа отвисоко, защото си „непросветен“, започваш да се съмняваш и в себе си, и в системата.
Конспирация ли е модерното изкуство?
И тук идва логичният въпрос: дали модерното изкуство е конспирация? Или може би то е просто отражение — криво огледало на нашето време? Време, в което шумът е по-важен от съдържанието. В което идеите — дори кухи — се ценят повече от техниката и майсторството. В което стойността се определя не от емоцията, която будиш, а от цената, която някой е готов да плати.
Погледнато в този смисъл, модерното изкуство не е толкова конспирация, колкото симптом. То разкрива епоха, в която стойността е относителна, авторитетите са разпределени в малък кръг, а публиката все по-често е само декор — наблюдател, но не и участник. Това е сцена, на която талантът понякога губи от връзките, но това не е новост в историята на изкуството — просто днес е станало по-видимо и по-шумно.
Затова трябва да го гледаме по-внимателно и да различаваме искреното от измамното, идеята от претенцията и най-вече — да не позволим да ни отнемат правото на лично естетическо преживяване и мнение. Защото независимо от това какво казват експертите, истинското изкуство винаги започва там, където среща човека.
Надявам се, че статията ти е харесала!
Изтегли книгата ми:
“НАРЪЧНИК ЗА НАЧИНАЕЩИ ХУДОЖНИЦИ”
Последвай ме: