След като завърших Академията в София специалност „графика“ (нещо, което въобще не ми допадаше) аз се прибрах в Севлиево. Започнах работа в една строителна фирма, като бояджия (шпакловки, изолации, боядисване и т.н.) Бях загубил себе си в графиката и не мислех да рисувам отново. След 3 години по строежите и без да съм нарисувал една черта, ме съкратиха и станах учител по изобразително изкуство и трудово обучение в едно училище, където преобладаваха деца от ромски произход и беше меко казано – доста трудно. Там стоях още 3 години.
Случайност или съдба?
През цялото това време бившият ми учител по рисуване Васко Василев знаеше, че съм завършил в София и съм се прибрал. Постоянно казваше на баща ми да му се обадя когато имам време. Аз така и не го направих и „се крих“ в продължение на 5 години докато не сезасякохме случайно. Не го бях виждал може би от 15 години и бях забравил колко харизматичен, внимателен и искрен човек е. Той ми предложи да участвам в един еднодневен пленер, който общината организира. Осигуряват платна, бои и гала вечеря срещу една картина на центъра на Севлиево от всеки участник. Аз се съгласих и отново попаднах сред художниците в града ни, от които почти никой не познавах. Така след 5 години пауза аз започнах да рисувам отново.
След това Васко постоянно ме караше да се включвам в някоя обща изложба, а аз все си измислях оправдания. Един ден намерих в хранилището на училището, в което работих някакви стари рамки и си опънах едно платно, което ми беше останало още от гимназията в Казанлък. Грундирах го с обикновен латекс и с боите, които ми бяха останали от пленера (общо 7 цвята :)) нарисувах картина. После я дадох за коледната изложба. На изложбата не можах да присъствам, защото беше веднага след студентски празник, прекалих много с алкохола и не ми беше до хора. Васко ми се обади вечерта и ми каза, че картината ми е купена, а тя беше даже без външна рамка, защото нямах пари. Това се случи на 9-ти декември 2011 г. До ден днешен съжалявам, че не успях да снимам картината, но си пазя снимката, която използвах за мотив. Зимен пейзаж със стара постройка и залез.
Отново на пътя на изкуството.
Започнах да рисувам отново и да участвам във все повече изложби. Картините ми, за моя изненада, често бяха купувани. Оказа се, че повечето ми творби се купуват от един нотариус, на който много му харесва моята живопис. Той ми предложи ако имам картини на прилична цена да му ги нося направо в кантората, за да види дали ще си хареса нещо. Така започна да ми купува постоянно картините, а аз рисувах все повече. Отново почувствах, че правя това което ми харесва.
След време направих и самостоятелна изложба. На нея се купиха само 2 картини, но останалите (общо 25) ги закарах на нотариуса. Той отдели 3 от тях и аз бях щастлив, че продавам още 3 картини, когато той ми каза: „Тези трите си ги прибери, а другите ми ги оставяш“…. Така купи наведнъж 22 картини.
В момента нотариуса сигурно има над 120 мои картини. Благодарение на него успях да задвижа нещата така, че да се занимавам с това, което обичам. Без подкрепата и упоритостта на Васко може би още щях да лепя изолация по скелетата и нито една от общо над 400-те картини, които нарисувах през последните 7 години нямаше да съществува. Ако наистина съществуват хора изпратени от съдбата, за да променят живота на човек, Васко е точно такъв за мен… 🙂
Надявам се, че статията ти е харесала. Ще се радвам да оставиш твоят коментар по-долу. Последвай ме и в социалните мрежи от линковете най-долу на страницата.
Ще съм ти много признателен ако ме подкрепиш за работата ми от бутона долу! Благодаря ти предварително и успех! 🙂
ПОДКРЕПИ МЕ
Изтегли безплатната ми електронна книга:
„ПЪТЯТ НА ХУДОЖНИКА“
Браво! Много откровено! Съдбата е голяма работа.
Да е жив и здрав Васко,иначе нямаше да се запозная с теб.
Васко е велик,защото е знаел какъв потенциал се крие в теб.
Не само като творец- художник,но и като личност.
Васко е пич
Дамяне,ти ме събуди от летаргичен сън!
А Васко е събудил теб!